Проф. Валери Стефанов: Ние ставаме затворници на болестта, институциите и страха

Проф. Валери Стефанов изтъкна нещо точно и хубаво по отношение на пандемията. Ето какво беше то: „Затварянето ни казва, че светът е клиника, а не място на здрави, свободни и щастливи хора. Ние ставаме затворници на болестта, институциите и страха. Можем да си представим какви са последиците. В условията на паника човекът е обречен да изговаря страховете си, но не и да действа рационално, да разпознава алтернативни ценности и да отстоява съдбовни права“.

Когато някой ви предложи статистически и математически анализ на заболяването, изтъкне данните от Worldometers, пресконференциите на „Нощ“ и набере сноп от мнения в медийната инфодемия, тези думи биха били подходящ отговор. Не защото коронавирус няма, не защото той не е опасен, и не защото става дума за конспирация. А защото светът проговори за себе си на нов, странен език; изцяло медицински и изцяло статистически; и говори на този език вече повече от година. 

Този език обаче крие много въпросителни – той е антиезик, построен върху медицински хоризонтал и нищо друго. Ти може да говориш каквото искаш, да се опитваш да разбереш пандемията в цялата й сложност, но дори да го правиш, не забравяй: светът е клиника. С това отпада всяко сложно разбиране, всяко преживяване извън вируса. Общото настроение е: сложното ще почака. Когато светът спре да бъде клиника, пак ще говорим за него по стария начин.

Но има време – достатъчно време, за да се усъмня дали стария начин няма да бъде забравен. Най-вече заради любопитната игра между „ново нормално“ и „старо нормално“. Трябва да призная – нищо не разбирам от това. Нормалното затова е нормално, защото не се дели на ново и старо. Би трябвало, по скромната ми преценка, да се дели на нормално и ненормално.  Поне преди беше така.

И последно филологическо упражнение: сега, когато сме в ново нормално, да чакаме ли старото нормално, или старото нормално ще е разновидност на новото нормално? Че ме притеснява – нормално е.  Големият проблем на тази клиника не е в безспорната криза със заразата, а в това, че тя не ти дава излази извън нея. Генерал Мутафчийски например на няколко пъти реши да ни „предпази“ от това да се пита и обсъжда прекалено много за ваксините; въпреки, че всеки има право да пита.

Някои неща упорито започват да приличат над „Полет над кукувиче гнездо“ – дори българска библиотека предложи терапия с книгата.  Може би понякога общувате с хора на по отдалечни места – да кажем баби или родители на село. Най-редовната фраза, която ще чуете, е: „Тук коронавирус няма“. И ако побързаме да упрекнем тях в наивност и липса на информация, с времето започваш да схващаш малко по-ясно друго: „Тук коронавирус няма“ не засяга заразата – най-вероятно я има, а засяга това, че мисълта не се занимава с нея. В центровете си светът се е превърнал в клиника, в перифериите си някой все още не я е построил. Но тя се разраства бързо.   

Автор: Райко Байчев

Източник: Actualno.com